„Във времена, когато всичко – от здравеопазването до политиката към имигрантите – повече ни разделя, отколкото обединява, когато интернет ни позволява от клавиатурата да разкъсваме виртуалните гърла на сънародниците си, какво всъщност означава Денят на независимостта?“, пита Тед Антъни от „Асошиейтед прес“. Това е един стар коментар на автора, но съдържанието на днешния Ден на Независимостта на Америка – 4 юли ни даде повод да си го припомним. Ето какво още казва той:
Комерсиализмът ли е единственото, което ни крепи заедно? Още ли има усет за празник тази нация от групи по интереси и общество, разделено на племена?
Събираме се в групите си, със семейства, приятели и съседи и оставяме политиката настрани. Излизаме по улиците в квартала, присядаме на моравата да погледаме парада, после зяпаме как фойерверките избухват в небето и се успокояваме, че някак си колективно си доказваме, че знамето все още се вее.
Но колко от нас (и честно е да отбележим, че дори терминът „нас“ в наши дни звучи малко нелепо) в действителност се замислят за политическото положение в Деня на независимостта. Може и да е малко цинично, но е трудно да намерите някой, който би казал „Ами, да, в действителност с приятелите ми американци си говорим за това в какво състояние е републиката ни“.
Денят на независимостта прилича на шарен балон, на нещо което нито ни обединява, нито ни разделя. Героите на Америка са нещо от миналото. Всичко е някак отпуснато и лятно, едно усещане, сякаш сме се борили повече за щастие, отколкото за свобода. И в този смисъл всичко е толкова американско. Денят е за малките общности, за събирането да гледаме фойерверки, не за оценка на състоянието на страната.
„Това е романтичен идеализъм. Помним какво сме си мислили за това каква би трябвало да бъде Америка. В този ден всички сме съгласни, че сме една прекрасна нация от отворени към света демократични хора, които се уважават взаимно. В Деня на независимостта се опитваме да забравим различията си и се надяваме, че вярваме в едни и същи неща, че играем по едни и същи правила“, казва Триша Куин, архитект от Орландо, щата Флорида.
Правила на играта? Интересен термин. Само си помислете. Какво празнуваме в този ден?
Една декларация за независимост – по-скоро зачатие, отколкото раждане. Едно решение да бъдем отделна нация. Но тепърва е предстояла работата – доста години за спечелване на войната и компромиси за изграждане на страната. Независимостта е обявена през 1776г., но трябва да минат още 11 години и да се дадат безброй жертви, преди да се появят правилата на играта – Конституцията. Празнуваме едно голямо, епично и обединяващо събитие, а не мъчителния процес на победи и загуби, който е последвал. Възможно ли е да празнуваме Конституцията, а не Декларацията – къщата, която американците са изградили, а не идеята да си построят такава?
„Декларацията е за нашите тежнения, Конституцията е за това как да ги постигнем. А сме го постигнали по един объркан и несъвършен начин. Конституцията е нещо, което предизвиква спорове. Но смятам, че Декларацията е подходящото нещо да се празнува, защото тя казва какви искаме да бъдем“, обяснява Браян Мичъл, историк и президент на Университета „Бъкнел“. Той е оптимист (типично по американски). Защото отвъд най-общите контури на обществото ни има дълбоко вкоренени разногласия относно това какви точно искаме да бъдем. Повече или по-малко правителствена намеса? Повече или по-малко имигранти? Повече или по-малко да действаме по света?
Не, че някога сме били особено съединени Съединени американски щати. От самото начало сме воювали помежду си и някъде по средата сме си устроили и гражданска война. Но растящата способност да се оправяме сами – да създаваме общности (географски и виртуални), в които да се отграждаме от американците, чиито ценности не споделяме – провалят способността ни да съжителстваме с околните. „През последните 30 години американците се затвориха в общности от едни и същи хора, с едни и същи разбирания за начин на живот, вяра и политика“, твърди Бил Бишъп в книгата си „Голямото делене: Защо скупчването на единомишленици разкъсва Америка“. „Партизанщината е американска колкото и ябълковият пай. Думата „прагматизъм“ напълно изчезна от американската политика. И все пак прагматизмът се смята за нещо американско и по определение изисква консенсус… Но когато авантюризмът се превърне в норма, получавате съвсем друг тип политика“, казва Олешек.
В края на краищата, в Деня на независимостта един сценарен наратив ни казва да си припомним началото на нещо велико – на шанса да бъдеш нещо специално, да се издигнеш до бляскавия град на хълма, за който пише Джон Уинтръп.
Декларацията за независимостта започва така: „Когато в хода на човешките събития…“. А когато се развиват тези човешки събития, те са доминирани от бъркотия. Една изключителна бъркотия, от която произлиза един документ, възможностите, отворили се след него и стоящи пред нас и днес. Това празнуват хората на 4 юли.
Палете барбекюто!
