Намерих снимката накъсана на десетина парчета. По черно-бялата й лъскава повърхност личаха зъбите, които са я разпорили. Някой вкъщи беше минал преди мен, беше събрал късчетата от пода и ги беше струпал на стъклената маса в незнаене какво да ги прави. Първото, което видях, беше дясното око на баща ми. Гледаше някъде вляво от мен и като че си търсеше останалите части от лицето. После видях каскета, малко нос, трудно за разпознаване рамо… Обърнах от обратната страна и се опитах да съединя парченцата едно с друго според думите, изписани отзад. Снимката всъщност беше картичка, принтирана през 1975 година. Имаше си редове за изписване на текст и адрес, име на печатница и името на този от снимката – „актьорът Хиндо Касимов“. Татко.
В моето семейство снимките са на почит. Мама обичаше да се снима, татко – не, но това не пречеше да имаме стотици негови кадри от всякакви превъплъщения – театрални, кино и домашни. Мама пък мреше за фотообективи и позираше веднага щом чуеше прещракването на лентата. Вкъщи купища снимки пълнеха найлонови торби и затъкваха празните гардеробни пространства с принтирани спомени. Гледахме ги рядко, разбира се. Най-вече аз, при това в невръстните си детски години, когато остаряването за мен беше видим процес, който обаче по никакъв начин не ме касаеше.
Тази снимка с баща ми се беше появила в семейния архив като майтап. На гърба й се мъдреше едно тривиално послание за „ЧНГ и пожелания за много творчески и лични успехи“ и т.н. от двама артисти колеги на баща ми от Сатиричния театър. Видяли я в някаква бутка за вестници в малък провинциален град и решили да му я изпратят до театъра като шега. Той, разбира се, си се самоподиграл, развил майтапа и запазил снимката в едно от въпросните найлонови пликчета. Така тя стоя до 1 септември 2010 година – цели 35 години. Непокътната.
Малко преди разказаното в началото на този текст един смахнат, двегодишен породист голдън ретривър на име Ринго, стоял сам в хола на моето ново семейство (аз и двете ми дъщери), чудейки се по какъв точно начин да се забавлява, докато някое човешко същество се върне да му прави компания. От своята половин метрова височина Ринго съзрял хартиенкото парче на ниската маса в хола, проврял муцуната си напред и захапал. Сторило му се вкусно, защото старателно накъсал хартията и след две минути вече бил отегчен отново. Побутвал с лапа дясното око на татко, поблизвал каскета и подушвал рамото, облечено във велурено манто. Какво ти разбирал той от спомени, снимки и 35 години съхранение…
И от баща ми в мен.
Тази случка със снимка преобърна всичко. Исках да пиша за Пол Нюман и за постера с неговото лице, който висеше над леглото ми преди двайсет и пет години. Щях да разкажа за Марк Нопфлер и моята развила се от тийнейджърството мания да харесвам грозновати мъже, защото те нямат възраст. После с финт щях да завия към Стинг и известната сред приятелите ми моя реплика „Ако Стинг влезе сега, тук и ми направи знак с глава да тръгна с него, ставам, оставям всичко и тръгвам! Само след две седмици ми пратете децата!“… Старателно се бях потрудила да търся в интернет (да живее чичко Гугъл, който знае всичко и наистина няма възраст!) макар и малко публикации на тема „Мъже без възраст“ и бях попаднала на някакви тъпи изследвания защо жените предпочитали по-възрастни мъже…
Като се прибрах, видях снимката на моя неостарял баща, разкъсана от собственото ми куче. Положена на масата като непогребано тяло и някак нагло напомняща ми, че може би не съм била толкова добра дъщеря… Поне в моите очи.
Татко го няма вече 24 години (28, текстът е писан през 2010 г., бел. ред.). Във всеки един ден от тях аз, неговата вечно останала си 16 годишна дъщеря, се опитвам да го помня. Събирам цял живот малките парченца от неговото минало, пренареждам ги според моя си житейски опит на възрастен, наблюдавам ги и си градя нашата семейна история. Двайсет и четири години лепя пъзела на единствения мъж, който никога няма да остарее за мен – моя баща. Съшивам думи и образи, залепям пропукани реплики, сънувам и записвам, оглеждам лицето си в огледалото и виждам неговите бръчици около очите си, неговия овал и… малко насмешливото отношение на майка ми към еднаквия ни „кравешки“, както казваше тя, поглед. Чета знаците на присъствието му по пътя си и чакам още. Не се страхувам, защото знам, че е млад и силен – един истински рицар само на 51. Помня ризата му с червени и кафяви кончета и одеколона „Олд Спайс“. Не мога да си го представя стар, не мога да го видя с бели коси, с бастун, с вдигнати над пъпа панталони и тиранти. Няма да разбера какво е да крещиш изнервена „Татко!“ на оглушаващия си баща, няма да му напомням като на дете да си вземе лекарството и няма снизходително да се правя, че не виждам, когато се накапва със супа. Няма да мога да му спирам стоте грама ракия вечер и да му броя цигарите. Няма да го пращам за кисело мляко до магазина и няма да го карам да слага шапка на детето, след като го вземе от училище. Татко ми няма да чуе някой да му вика „дядо“… Децата ми ще продължават да говорят за него като за „на мама баща й“ и ще се взират в снимките, на които ме носи на ръце или ми сменя пелените.
Моят баща ще е винаги там, където го оставих – да тича зад колелото ми, докато ме учи да го карам. В панелния ни хол, където слушаше музика и дирижираше, без да знае, че го шпионирам. С торбичката зеленчуци от пазара и букет невени за майка ми. На кухненската маса да учи текста си за репетицията. Задрямал на дивана с фината си ръка под бузата, лекото прихъркване и трепкащите от следобедния сън клепачи. Един мъж без възраст и без време.
Ринго изяде снимката на баща ми. В момента парченцата от нея стоят прибрани в найлонов джоб и изчакват времето, когато ще ги пусна да си тръгнат. Докато хлипах над останките един друг мъж ми избърса сълзите. Събра черно-белите хартийки, седна на масата с рицарска сигурност, че ще ми върне цяла разкъсаната вселена, и започна да ги напасва по краищата. Съедини ги. Постепенно се появи сериозното лице на татко, без една малка част от левия му профил. Беше си той, само сякаш леко намигнал. Малко преди да си тръгне спокоен, че в живота ми има нов мъж, който няма възраст. Този, когото обичам.
текст: Мария Касимова-Ноасе, (за списание MAX), предоставен за публикуване от неговата авторка
снимки: Личен архив
