Тя е учителка от Габрово, с която решихме да ви срещнем точно в днешния ден – на българската просвета и култура и на славянската писменост.
– Съжалявате ли, че тръгнахте по този професионален път?
– Бях гимназистка, абитуриентка, когато филмът „На учителя с любов“ завладя съзнанието ми. В далечната 1970 година със съучениците ми го гледахме през цялата седмица на дневните прожекции в киносалона на родната ми Трявна. А Сидни Поатие – Учителят с главна буква… и до днес съм изпълнена като ученичка със същия респект към сюжета на филма, към актьорската игра, към посланието му към нас, младите, които щяхме да направим първите си сериозни стъпки в Живота… Но учителската професия я заобичах още в девети клас, когато с любимото ми и до днес стихотворение на Иван Радоев “Мечешка кожа” участвах в един конкурс по Художествено слово. Образът на младата родопска учителка ме завладя и по-късно учителството се превърна в моя съдба. Не усетих кога се навъртяха годините, че вече идва време да се пенсионирам – става ми тъжно, защото всичко през изминалите 36 години ще ми липсва. Те ме убедиха, че Любовта към професията и децата е над всичко – колкото и да не е лесно напоследък да бъдеш учител.
– Какво е да бъдеш учител в наши дни?
– Ако трябва да отговоря с една дума, бих казала – отговорност. Но отговорен днес не може да е само учителят, защото връзката семейство-училище толкова много е изтъняла, че там, където вече се е прекъснала, всеки търси вината в другия.
– От покойната ми майка знам, че когато тя е била ученичка е целувала ръка на учителя си всеки път, когато го е виждала на улицата. Защо се промени толкова много отношението към представителите на тази професия и кой, в крайна сметка, е виновен за това?
– Много хубаво е това, което споделяте от спомените на Вашата майка. Да, някога така е било – целувана е ръката на учителя, защото тя е научила непокорната детска ръка, довчера държала топката, днес да изписва красиви букви в тетрадката. Учителят е този, който те научава да четеш, да осмисляш, да израстваш духовно и преди всичко – да вярваш в себе си. От баща ми знам, че младежите от Мъжката гимназия, когато срещнели учителя си на улицата, са сваляли ученическите си шапки, заставали уважително пред него с думите: „Добър ден, господин Учителю“… Днес на това съвременните деца биха се подсмихнали иронично, защото вече няма униформа, нито шапки към униформата, едва ли ще срещнат учителите си в среднощните часове, когато те са на улицата, а учителят е вкъщи… А и не трябва да връщаме лентата толкова назад – достатъчно е да се осъзнае от обществото (нали родителите на нашите ученици са именно това общество), че ако „скачените съдове“ Семейство и Училище не работят „здравословно“ – винаги ще се движим в един омагьосан кръг и ще си прехвърляме безконечно вината за лошите прояви на децата им от болната глава на здравата, а никой не знае коя глава е „болна“ и коя – „здрава“. Позволявам си тази метафора с цялото уважение към семейството, защото в настоящето, когато повечето родители са на прага на оцеляването в издръжката на семействата си, не може да ги виним, че понякога пропускат важни моменти във възпитанието на децата. А нека не забравяме (нещо много сериозно като причина), че коренно се промени моделът на съвременното българско семейство. Днес нашите ученици живеят в диади и триади – баба/дядо и внуче/та или дядо, баба и внуче/та, докато майката и бащата са на гурбет. Какво може да направи във възпитанието на днешното дете един стар човек? И така децата заживяват с нагласата, че родителският контрол от разстояние е занижен, баба и дядо са само една “патеричка” в семейното възпитание и… ставаме свидетели на нарстваща агресивност сред децата, бягства от часове, тютюнопушене, алкохолизъм, дрога… Тъжна картина – улицата ни измести, а и не само нас – учителите, родителите също са потърпевши от влиянието на улицата. Просто липсва положителният пример на възрастните – нека не виним само децата. Може малко крайно да Ви прозвучи, но за мене децата са „клинична картина“ на средата, в която живеят – било семейство, било роднини и приятели, кръг от хора, които могат да им бъдат пример. Лош пример – лоши деца – а те са просто отражение на това, което получават.
– На какво се опитвате да научите учениците си?
– Ще се улесня в отговора си с една прекрасна мисъл на Оскар Уайлд (автор, когото изучаваме още в 6-ти клас): “ Училището трябва да бъде най-красивото място във всеки град и село – толкова красиво, че непослушните деца трябва да бъдат наказвани да не ходят на училище на следващия ден“. Първото ми задължение като учител е да науча децата, да им дам знания, но каква ще е ползата от тези знания, ако не направим от учениците си личности?! Във връзка с казаното по-горе, ако в семейната колесница нещо „проскърцва“, ако по една или друга причина липсват онези патриархални ценности, благодарение на които ние сме се съхранили като нация, училището е мястото, където може да се поправят тези морални дефекти. Така по естествен път то ще се превърне в едно по-добро място за живеене, отколкото да бъдат на улицата.
– „Тоягата“ или „морковът“?
– Професията ме е научила, че в един духовен свят, какъвто е нашият в училище, сред децата, Добрите неща стават с думи. Те са резултат от възпитанието, от средата, от личния пример… Ако съдя по себе си, като спомен от детството – аз винаги съм била мотивирана да вървя напред, но не заради някаква награда, а заради мене самата. Е, била съм и наказвана, когато съм си заслужила – няма дете, което да не е било наказвано от родителите си, от учителите, от възрастните хора в семейството… Какво е това? – държиш се добре, получаваш награда; държиш се зле – наказание. Простете, но това ми прилича малко на дресура – като на любимите ни животни в цирка. Щом изпълнят без грешка номера си, дресьорът ги награждава със захарче… Аз работя с деца, а не с животинчета и затова категорично заставам зад мотивацията на децата към добро, но единствено и само чрез вдъхновение. Детето е утрешният човек в обществото – а ние искаме децата ни да са свободни духовно. Страхливци заради наказание или живеещи на повърхността на живота хора, които се домогват с непочтени средства до наградите, ще възпитаваме в училище?! Съвременният човек трябва да върви по избрания от него път – правилен или не, Животът ще му покаже, но защо трябва да очаква моркови или пък да се страхува от тояга?
– Има ли нещо, на което учениците ще Ви научат?
– Имам една любима фраза, с която отговарям на такъв въпрос: „Най-добрите ученици – децата“. Казана е от една невероятна жена, посветила се на Доброто в името на хората – Майка Тереза. Моите собствени деца, внуците ми, както и учениците ми са един постоянен извор на… уроци. Те ме научиха, че навиците се създават с възрастта, но не знам защо, когато станем зрели хора, ги изоставяме. Връщам се назад в годините и мога категорично да потвърдя, че не всички отличници в училище, които лично познавам, са останали и отличници в Живота. Оценката, която ни дава именно Животът, е много по-важна, да не кажа съдбоносна, отколкото нашите петици, шестици и тук-там по някоя школска двойка.
– Какво още не сте научила и Вие?
– Защо ми побеляха косите преди да се усетя?! (Засмива се.) Защо Животът е изключително кратък и сега, когато съм започнала толкова много и хубави неща, трябва да свиквам с мисълта, че ми предстои да съм част от някакъв друг край? Ще ми липсва училището след време, децата, празниците в училище, тетрадките ще ми липсват, макар че понякога няма място на бюрото ми от писмените работи, които проверявам вкъщи. Но… това е Животът!
– Редно ли е учителят да се привързва към учениците?
– Защо да има нещо нередно? Учениците са част от живота ни – на работното място аз прекарвам по-голямата част от живота си, не би могло да бъде друго. За болезнена привързаност не може да се говори, но за деца, които са оставили по някакъв техен начин следа в живота ти – не може да не се сещаш и след като детето напусне училището. Аз лично имам много такива примери, но един от тях е много „пресен“- за 8 март получих този поздрав: „Честит празник, госпожо! Благодаря! Имам много неща за които да ви благодаря, все пак израснах и бях отгледан и възпитан от три майки – истинската ми, баба и вие! Благодаря за всичко!“ Такива думи не може да не те топлят.
– Какъв е Вашият празник?
– Такъв е и такъв ще остане до последния ми земен миг – с веселия детски смях, с песните, с букетите цветя, които ме карат да се чувствам „специална“, когато вървя по улицата на този ден. Това е моят празник всяка година – такъв ще бъде дори и в годините, когато вече няма да влизам в училище!
