La Liberté guidant le peuple е картина от Йожен Дьолакроа, посветена на Юлската революция и по-специално събитията от 28 юли 1830 г. в центъра на Париж. Жена, олицетворяваща Свободата, води народа напред над телата на загиналите, като в едната ръка държи знамето на френската революция, а в другата – мускет. Независимо, че е нарисувана години по-късно от самата Велика Френска Революция, това платно се е превърнало в емблема на революционните настроения на един народ.
През 1874 г. картината е прибрана в Лувъра и от тогава до днес събира пред внужителния си размер и още по-внушаващо въздействие милиони посетители. В днешният ден на Великата Френска Революция нека си спомним за Дьолакроа и историята на неговия живот.
Освен слаби ръце с прозрачна кожа, Йожен имал и слаб организъм – есента и пролетта идвали винаги с хрема и кашлица. Госпожа Виктоар Делакроа го гледала с тревога. Плашели я неговите странности. Йожен бил нервен, лесно избухвал, силно се вълнувал от всичко. По-големите му братя Хенри и Шарл-Хенри носели войнствения характер на един революционен род, а най-малкият често потъвал в меланхолия. Особено след смъртта на баща си, за която не разбрал веднага. Само майката тревожно търсела в себе си корените на този нрав, скътала тайната за една осъдена от обществото любов – с принца на Директорията. Делакроа е роден на 26 април 1798 г.
Неустановено бащинство, липса на прилика с рода Делакроа, сянката но принца… това били факти, сензации и догадки, които шумят в биографиите на всеки гений. Но, разбира се, по-важно е обикновеното в живота на личността. Например това, че Йожен обичал приказките и сочните круши. Но уроците по латински и гръцки били цяло мъчение. Нощите му били богати, изпълнени с един непознат свят. Една такава нощ му отнела най-скъпото – майка му.
Скоро след това дилижансът откарал младежа в Париж. Париж на забранените песни, студентските бунтове и заговорите. Младият Делакроа бързо намерил своето място – в школата за изящни изкуства на Пиер Герен под попечителството на своя чичо. Прекарвал там от тъмно до тъмно и наградата не закъсняла. Йожен Делакроа направил своя блестящ дебют в Салона за изящни изкуства. Критиците констатирали микеланджеловка смелост.
Делакроа бил доволен, но търсел различното у себе си, за да го изяви. В дома на Герен било винаги много интересно- там често били Леблон, Филдинг, Буланже, Юго, Стендал, Берлиоз, Балзак, Шопен. След тези изумителни вечери Йожен трескаво размесвал боите и… винаги се раждал шедьовър.
Така през 1824 г. се родил един от най-ярките шедьоври на романтизма „Клането на остров Хиос“. Заради тази картина избухнал конфликт между старото и младото поколение. В такива случаи художникът, който вярвал в себе си, сядал пред малкото пиано. Любимият Моцарт изпълвал стаята, а Йожен с още по-голяма страст се изправял пред нова картина.
Изтощен от умора, след два припадъка, той заминал в имението на Жорж Санд и Фредерик Шопен, където прекарал известно време в приятни разговори, езда , музика и плодове. На мода тогава били летните курорти и летните тоалети. Въпреки болката в гърлото, Делакроа заговорил за новия си английски тайор. Той обичал хубавите дрехи и посещавал само най-добрите кроячи.
„Перото не е мой инструмент, казвал Йожен Делакроа, – ще ми повярвате ли, че дори една страница ми причинява ужасна мигрена?“ И все пак той чувствал нужда да пише. „Дневникът“ бил негова потребност. Днес този дневник представлява едно истинско литературно наследство. Интересни са неговите философско-естетически възгледи – според него истинското изкуство не знае нито ограничения, нито задръжки в своето развитие.
В представата за неговия огромен ръст влизат живописецът, писателят, критикът, теоретикът, изкуствоведът Делакроа. И все пак неговите неукротени идеи се свързват преди всичко с Делакроа –живописеца. В ателието му с оранжеви тапети се родила цяла галерия от образи и характери, събрани в шедьоврите: „Смъртта на Сарданапал“, „Фауст в своя кабинет“, „Посещението на Ребека“, „Лодката на Донжуан“, „Гяур“, „Стогодишната война“, „Медея“.
След това гамата се сменяла и по палитрата заигравали слънчевите петна на Мароко, Испания и Алжир: „Мароканец, оседлаващ кон“, „Лов на лъвове в Мароко“, „Арабски комедианти“. Половин столетие по-късно, заставайки прехласнат пред „Алжирски жени“ , Реноар ще отреди първото място на тази картина в Лувъра. Палитровата пищност на Делакроа дала едно ново течение в живописта – импресионизма.
Талантът му намерил най-широк замах в монументалната живопис – „Борбата на Св.Георги с дракона“, „Борбата на Яков с ангела“, както и в стенописната живопис – Тронната зала на Бурбонския дворец, старата Парижка катедрала, в църквата „Сен Сюлпис“, в библиотеките. 30 години преди Юго Делакроа създал Гаврош в платното „Свободата на барикадите“.
Повече от 10 хиляди произведения включва всичко създадено от гения на Делакроа – маслени, пастели, акварели, литографии, стенописи, портрети, натюрморти, скици, пейзажи. Едва към края на живота си станал член на Академията – заради несъгласията си с официалната критика.
Болките в тялото и гърлото му ставали непоносими. Делакроа усещал приближаването на нещо страшно и непоправимо. И бързал, бързал да работи, не усещайки болките, глада и умората. Понякога при него идвала Жени Легилу – камериерката му, която с трогателна сестринска обич останал в дома му до последните му дни. Кризата настъпила на 13 август 1863 г.
Очите на 65-годишния Делакроа гаснели. Жени окачила над леглото му неговия автопортрет. Това бил истинският Делакроа, артистът с голямо сърце, поетът на цветовете и формите, който не бивало да умре… и над когото отекнали камбаните на „Сен Жермен“.
PressTv
